Източният харем е тайна мечта на всеки западен мъж, макар за западния човек тази специфична за Изтока традиция остава почти напълно непозната и изкривена от натрупаните митове. Харемът е преди всичко женската половина от мюсюлманския дом. Името му идва от арабски и означава „забранен". Единствените мъже, допускани в него са стопанинът на дома и синовете, а забраната се спазвала толкова строго, че турският летописец Дурдун-бей пише: „Ако слънцето беше мъж и на него би му било забранено да поглежда в харема".
Първоначално там живеели само съпругите и децата, но с победите на арабския свят количеството притежавани прекрасни жени станало показател за власт и богатство. За да се заобиколи закона на Мохамед, който не позволява на мъжа да има повече от четири жени, се появили и наложниците- временни жени.
Съпругите и наложниците били в постоянна борба помежду си, защото привилегированото положение на всяка от тях зависело от вниманието на господаря и раждането на синове.
Положението на наложниците било по-сложно, защото настроението на повелителя можело да се промени във всеки миг, а с него- и съдбата им. Единственото спасение било да му родят син и да станат „госпожи"(кадъни).
След съпругите и наложниците в йерархията стояли икбал- фаворитките, макар именно сред тях да се срещали тънките политически интригантки и умни интелектуалки. По правило те били опитни любовници, които в замяна получавали апартаменти и издръжка.
Надолу по стълбицата били конкубините, които още не били забелязани от господаря, и затова условията им на живот били скромни, привилегиите- никакви. Именно сред тях царяла най-голямата конкуренция, в която не рядко се използвали отрови и кинжали.
В султанските дворци и най-плодовитата наложница обаче не можела да се удостои с титлата „султанка"- с нея наричали само майката, сестрите и дъщерите на султана.
Най-големият харем в историята на мюсюлманския свят е истанбулският Дар ул Сеадет, всички жени в който били робини- чужденки.
Сред тях султанът си избирал до седем жени, а на която й провървяло да бъде избрана, имала шанс да се превърне в госпожа. Разбира се, сред хиляди наложници в харема, шансовете били доста ниски, а бдителни, подкупени робини следели за всеки признак на бременност, за да бъде прекъснат заедно с претенциите на наложницата да стане госпожа, а синът й-претендент за престола.
Тези, които все пак успявали, след раждането получавали собствен щат робини и евнуси, претенции за законни съпруги и басмалик (издръжка).
Съдбата най-нископоставените жени в харема също не била лоша. След няколко години безупречна служба и обожание в очите им към султана, те били освобождавани със средства за охолен живот, намирали им мъж и ги отпращали по живо, по здраво.
Най-веселата част настъпвала обаче след смъртта на султана. Тези, които имали дъщери, били свободни да правят каквото си искат. Тези със синовете се настанявали в Стария дворец, и се заемали с интриги, отвари и отрови, докато братята се тровели и убивали със завидна повторителност и упоритост.
Емблемата на харемите- те били изключително надзиратели. В тяхната компетенция били и смъртните присъди към наложниците- задължително душени с копринено въже и после- хвърляни в Босфора.
Евнусите били два типа. Едните- кастрирани в ранно детство, нямали никакви вторични мъжки полови белези, били с тънки гласове и не различавали жени и мъже. Вторите, освен че изглеждали като мъже, колкото и да е странно не губели полово влечение. Разбира се, да удовлетворят своите потребности по традиционния начин, не можели, но тайно с всички възможни и невъзможни методи утешавали и себе си, и пренебрегнатите наложници.
